- Ти ли си Архангел Михаил, който Бог праща да прибира душите?- каза морякът. -Аз съм. - Искам да те попитам нещо, но не смея. - Зная за какво искаш да ме попиташ. Хайде питай ме за обезумялото съзнание и ще ти покажа погубената душа от жажда за нежност, питай ме за хиляди бедствия, питай ме за хиляди пустини, погълнати от огън, питай ме за хиляди океани, облети в кръв, питай ме що е любов. -Не мога да те разбера, това са просто думи. - Освен ако не са истина. Има музика, която не чуваш, докато не я изсвириш сам. -Много тъжно, аз не успях да се влюбя, чувствам се самотен и съм толкова грешен. Дяволът е притиснал душата ми и не я пуска, използва ме като кукла на конци в своята гротескна пиеса, аз правя всичко по силите си да се освободя, но това никога няма да се случи, сякаш дяволът съм самият аз, но искам да живея.  През лунните нощи будувах с часове, измъчван от видения и празнота. Злото се простираше с лунната светлина и мека сянка душеше целия свят.   Ако бях Хигс бозон, щях да победя злото, но човекът не е нито достатъчно малък, нито достатъчно голям, за да надвие нещо. Докато лежах в леглото си корабните сирени често пищяха като кошмари през отворения прозорец.  Никога не плачех, дори и в сънищата си, защото твърдото сърце е въпрос на чест.  Голяма желязна котва, устояваща на ръждата на морето и безразлична към налепите и мидите по корпусите на корабите, потъваща, шлифована и безразлична пред купищата строшени стъкла в калта на пристанищното дъно-така обичах да си представям своето сърце.  Една вечер майка ми се прибра късно, чак в десет, с един моряк, бъдещият ми баща, скрих се зад вратата и ги гледах. Неговото тяло изглеждаше по-младо и здраво от всяко тяло на земен мъж, сякаш морските вълни го бяха изваяли, отражението на лунната светлина позлатяваше хълмовете на раменете му, той беше същинско плътско злато, злато на лунната светлина, оросено с блестяща пот. Мама се съблече. Внезапно дебелият дълъг вой на корабна сирена преряза въздуха и изпълни бледата стая, вой на безгранична, мрачна нестихваща скръб, катранено черна и гола като гърба на кит и обременена с всички мъки на вълните, спомени на безброй пътешествия, радостите сълзите, морето крещеше. Като по чудо този момент съдържаше всичко насъбрало се в гърдите ми от деня на моето раждане. Докато сирената не прозвуча, това беше просто временно съвпадение. Едно нещо липсваше, превръщането на тези пъстри късчета реалност в прекрасен палат. После с воя на кораба, частите се сляха в съвършена цялост.  Слети там бяха  луната и трескавия вятър, развълнуваната гола плът на мъж и жена, пот, парфюм, белезите на морския живот, смътните спомени за пристанищата по света, но тези карти от пророческо тесте бяха разхвърляни, не показваха нищо. Вселенският ред настъпи, благодарение на корабната сирена, тя ми разкри неустоимия кръговрат на живота, картите се подредиха: аз и майка ми, майка ми и мъжът, мъжът и морето, аз и морето. Моля те не нарушавай този кръг. - Не изпита човешката любов, но ще усетиш Божията Любов, по-силна от всичко, и сърцето ти вече няма да е само котва, ти не знаеше къде е домът ти, в морето или на сушата, сега ще разбереш, че той е в теб, Божието царство е в теб, а ти ще умреш в студените прегръдки на морските вълни. От небето на земята, от земята в морето, от морето в небето, това бе истинският кръг.