...
...
...

 Според  Ню ейдж движението съществува само настоящето, минало и бъдеще няма, следователно настоящето е равно на вечността и живот посветен само в настоящето е живот във вечността. Но възможен ли е такъв живот? За да живееш по този начин, трябва да се откажеш от всички идоли, било то религиозни или политически, не трябва да съдиш, нито да възхваляваш. Трябва да си тук и сега, миналото и бъдещето няма да имат власт над теб и да те обвързват с вина и надежди. За да стоиш на земята, тоест във вечността на настоящето, трябва да правиш само неща, които би правил безброй пъти, вечно. Отстъпиш ли от това, което искаш заради средство, губиш вечността. Това е като в будизма, сливането с вечността, нирвана.В будизма има, огромна, безгранична любов към настоящето, вечността. Просто обичай и не искай нещо различно от това, което е. Ако съществуването ни е пълно, всичко е добро. Вината създава противоречията в нас имаме усещането, че не сме отговорни за нищо и сме безразлични към упреците и похвалите, така ще се спасим сами като обичаме всичко съществуващо, всичко случващо се, но човекът обича само приятното, а трябва да обичаме и враговете си, и тези, които ни унижават и обиждат. Но такава любов не е възможна, не познавам човек, който да я е постигнал. Не можем да отричаме всички утопии и да утопизираме любовта към настоящето и света, такъв, какъвто е, тази любов е невъзможна, тя е утопия.  Каквото светлината е за очите, каквото въздухът е за дробовете и любовта за сърцето, това е свободата за човешката душа.  А за да постигнеш тази свобода, трябва просто да прекарваш повече време на гробищата и да си зададеш въпроса за кого живееш? За обществото, мнението на другите, за това ли? Сега ще ти кажа един от многото действителни случаи, един човек получава инфаркт и пада в безсъзнание на улицата в центъра на столицата и никой не се обажда на линейка, защото всеки си мисли, че някой друг ще го направи, накрая, след като е лежал часове така, човекът просто умрял. Когато хората са много, чувството им за отговорност се размива, за това и не се замисляш много преди да убиеш, когато участваш във военни сражения. На това невярно, безлично общество ли слугуваш, всички общества са такива. Живееш в една замърсена, шумна среда и последното нещо, за което мислиш е нищото, а то е навсякъде около теб. Това за мене е новото време, шум и суета, става все по-трудно за човека да се спре и да си зададе въпроса за спасението, старите традиции потискат и без това умаломощения му стремеж да разкрие отговорите на фундаменталните въпроси за живота, за това какво е човекът и какво значи да съществуваш, що е време. Времето не е нещо, значи е нищо, което е, и въпреки това остава постоянно в своето отминаване, без да е нещо временно като нещата в него.  Битието не трябва да се търси отвън, то е в самия човек като негова собствена скрита същност. Човекът е захвърлен в света,  в среда от вещи и е съставен от различни начала. Но нима той е една проста сума от материално, растително, животинско, разумно, политическо? Да се сглобява човекът от неговите свойства е недопустимо той е нещо повече от сбора от образуващите го части, той има опит за своята цялостност, който не се намира в никаква зависимост от самоизучаването. Никъде човекът не губи себе си повече, отколкото при анализа на своите свойства и качества. Но иначе той е длъжен да сглоби себе си; ако той сам не намери себе си, дори и Бог те може да помогне на един изгубен човек. Най-лесно е да се изгубиш в нашето време, когато упорито ти натрапват, обещавайки изход от неопределеността, :  човек е звяр, човек е социално животно, човек е звено на биологичната еволюция и пр.  Човекът е биващо, чиято същност е в присъствието. Това е едно неуловимо, но безспорно “ето”, което не “се състои от”, а “може”,за него отнапред не може да се каже нищо освен, че то безусловно е, то е нечовешкото в човека, негова бездна, глъбина. Възможностите на човешкото е са безкрайни, човек не развива своите възможности, а от самото начало той е “възможност” ,  човекът “умее” по своята същност да е, да “присъства”. Извън присъствието имаме непрекъснати причинно-следствени вериги, единствено в него е свободата и затова само в него битие и биващо могат да влязат със своята истина, а не само с функцията си. Присъствието, бъденето, битието е винаги мое, но моето не винаги е заето от мен. Човек преди всичко и най-вече “прави като хората”. Безличните “хора” присъстват в нас и чрез нас присъстват в нас. Възможностите на присъствието са толкова големи, че то дори може да стане присъствие на абсолютното отсъствие на каквото и да е. Само чрез отсъствие на присъствието нищо не може да бъде дадено никому, най-малко на човека. Призванието на човека не е да реализира някои от своите възможности, а в това да осъществи в своето същество разбиращия в битието“пастира на неговата истина”.  За тази една единствена автентична възможност да си себе си, сред многото неавтентични, не престава да говори съвестта, нашата памет, че присъствието ни не е вечно и че ние един ден не ще можем да се разпореждаме с него, ни принуждава да очертаваме нашите замисли с начало и с край, със степента на автентичното присъствие (Dasein) се отмерва времето на човека и на носения от него свят.   по Хайдегер 

Човек не бива да изпада в крайности