Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.05 21:24 - Какво толкова ще прави един инвалид в мола?!
Автор: smilet Категория: Други   
Прочетен: 157 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 07.05 21:25


 Първата къща на улицата, където в момента живея, наскоро беше купена от някакво семейство англичани. Ремонтните работи започнаха почти веднага след сделката и се състояха най-вече в бързо слагане на гладки, равни плочки около постройката и към двата входа на двора. Междувременно общината започна да прави тротоари навсякъде в квартала, та и пред въпросната къща беше разкопано и от дупките навсякъде стърчаха кабели и тръби. Двата ремонта вървяха независимо един от друг и когато всичко приключи, между тротоара и дворните входове изникна непредвидено стъпало, високо около педя. Общинските майстори изравнявали по своя си план, пък тези на англичаните следвали логиката на мястото такова, каквото го знаели отпреди поставянето на тротоара. Нищо и никакво стъпало, ама трябва да си вдигнеш крака, за да го преодолееш. И го правиш… ако можеш обаче. Защото, оказа се, англичаните, сдобили се с къщата на ъгъла, се придвижват и двамата с инвалидни колички. Разбрахме тази подробност в местната кръчма, където по принцип се събира английската общност на притежаващите имоти в селото, ден преди семейството инвалиди да пристигне да си нагледа имота. И, както щеше да се изненада, да не може да си влезе в него, заради въпросното новопоявило се стъпало.

Нека ви разкажа конспективно какво се случи в следващите 24 часа до пристигането на собствениците на къщата с проблемния вход. Още вечерта в кръчмата беше сформиран нещо като британски инициативен комитет. Той имаше три задачи: да осигури бързо и лесно придвижване на инвалидните колички от тротоара към къщата и обратно, да поиска сметка от общината за непрофесионалната работа и да я накара да си оправи грешката и да посрещне семейството на летището. На следващата сутрин пред входа на къщата бяха строени най-различни метални платна, тухли, бетонни блокчета, релси и дървени трупи, от които бойна петчленка изгради нещо подобно на рамки към двата входа. Междувременно друга малка група изчисти двора и пооряза прорасналите храсти. В края на деня, когато самолетът на семейството трябваше да кацне, в кръчмата бяха стоварени няколко домашно приготвени манджи и кексове и беше спретната уелкъм трапеза.

Към летището половин час преди приземяването на самолета от Ливърпул се отправи трета самоорганизирала се и добре координирана група с бус и друга кола за всеки случай. Двама други представители на кварталната общност се бяха строили пред общината с протестно писмо за несъобразения с нуждите на живеещите в къщата ремонт. И явно хубавичко бяха стреснали задрямалата администрация, защото три дена по-късно временната конструкция за достъп до къщата беше отстранена и на нейно място за няколко часа изникна нов, напълно подходящ за случая наклонен тротоар, с релефни плочки и съответна сигнализация. Новодомците инвалиди бяха посрещнати топло и нагостени добре. Влязоха си у дома без никакви притеснения. А когато изумена попитах един близо осемдесетгодишен британец, който цял ден се бъхташе да прави рампата под горещото слънце, как така всички се организират толкова бързо в името на непознатите нови съседи, той ме погледна неразбиращо и каза:

„Но, Мария, ти представяш ли си какво унижение ще е за тези хора да дойдат и да не могат да си влязат вкъщи?! Никой не заслужава това!“

 

Тази история се случи преди седмица. За протокола ще спомена само, че действието се развива в едно испанско село, където безхаберието на общинските власти може да си сперничи с това у нас. Разликата обаче е, че въпросната грешка не само беше оправена сравнително бързо (под натиска на обществеността, разбира се), но и на англичаните инвалиди им бяха поднесени официални извинения, беше им изплатено обезщетение и къщата им беше включена в програма за допълнителна общинска помощ при извършване на бъдещи ремонти. Вчера, докато минавах покрай новите си съседи, ги видях в двора. Съпругът Питър боядисваше някаква част от стената, а жена му Дороти простираше. Помахаха ми с ръка и продължиха спокойно да се грижат за дома си.

Вчера прочетох, че една такси компания у нас ще предлага единствена в България таксиметрова услуга за напълно неподвижни хора. В съобщението ставаше дума само за един автомобил, който щял да извършва тази работа, но и това приемам с огромен възторг. Просто защото някой някъде се е сетил, че и тези хора имат нужда да бъдат превозвани и си е направил труда да го организира. И мога да си представя какво му е коствало – та нали у нас да си човек с някакъв физически, особено пък двигателен проблем, си е направо проклятие. И това не се дължи само на общинските неуредици – то си е манталитет.

Не знам дали си спомняте, но по време на социализма много рядко можеше да срещнеш някъде из градската среда хора на инвалидни колички. Тогава се градеше  т.нар. всестранно развита личност, в чийто идеален образ разни там сакати, невиждащи или неподвижни човеци не се вписваха. Перверзният перфекционизъм на онзи строй държеше „невалидните“ встрани и правеше всичко възможно те да не пречат на идеалната обща картина, където общественото щастие трябваше да е константа и не можеше да се занимава с някакви изключения от правилото. Пък правилото беше ясно – съвършеният човек на онова време не можеше да изпитва страдание, да напомня или да събужда такова около себе си.

Комунизъм в чист вид – фашизъм, само че в друга опаковка.

Гнусливото отношение на днешното българско общество към хората в подобно положение обаче не ще да е само следствие от онова изкривено време. То си е подплатено от една злостна народопсихология, изградена върху два отвратителни принципа – за божественото справедливо отмъщение и за суеверната състрадателност. Според масовото българско разбиране за световния ред всеки си получава заслуженото в някакъв момент. Като под „заслужено“ се приема нечие нещастие, лична беда или такова физическо състояние, което те вади от строя на здравите и съвършените. Когато говорят за някого, когото „съдбата“ била наказала по този начин, българите масово заключават, че той, господ, си знаел работата. Демек, то едно такова нещо не идва незаслужено и в този смисъл то е много по-драматично, отколкото всъщност е, тъй като е проява на божествената справедливост. В същото време (защото нали трябва и да сме състрадателни някак си) говоренето за нечия инвалидност става с тих и покорен тон, леко повдигнати в съчувствено изражение вежди и набор от суеверни шумове – чукане на дърво или глава, плюене в пазви, шумно присмукване с устни и пипане за мекото на ухото. Да не чуел дяволът, нали, че да не им се случи и на тях, дето са така християнолюбиви и човечни, да пази господ!

Преди две години поведох лична битка с автомобилите, паркиращи на места за инвалиди. Бях си измислила и поръчала стикери, които лепях на предните стъкла на наглеците, заели без право сините места. Един ден водих огнен спор с една млада жена, която настани лъскавата си кола в мола на такова паркомясто, нищо че другите бяха в изобилие. Когато я попитах защо го прави, тя ме обиди на „тъпа общественичка“ и заяви, че инвалидите можели да спрат и на „нормално“ място – ето на, колко много били. Настоятелно ѝ обърнах внимание точно на същия факт – има толкова обикновени места, защо ѝ е нужно да спира точно на инвалидното и как би се почувствала тя, ако беше шофьор със специални нужди, чието право по закон и човечност му е така нагло отнето..

„Ма какво толкова ще прави един инвалид в мола?!“ – отстреля ме в отговор тя.

После се втренчи в мен, направи заплашително крачка напред и ме закова с„Ама ти мене кълнеш ли ме, маааа?!“… Нямах как да отговоря на това. Когато разговор за обществена съобразителност и отговорност премине във фолклорно-суеверната лексика, разминаването на интелектуално ниво е безнадеждно. Уви, то е константа. И малкото общество от хора, които възприемат различието на другите като част от нашата, обща, нормална картина, не е в състояние да се пребори с подобно малоумие. Когато и държавата не използва механизмите си, за да контролира тази несправедливост по административен път, обществото просто се фашизира. То става пространство на приемащите се за съвършени, на които видимите „изключения“ им пречат. Затова и с погнуса извръщат глави от тях и предпочитат просто да не ги забелязват – да не би да ги прихване и тях, пу-пу, знае ли човек…

По френската обществена телевизия ежедневно върви едно петминутно предаване. Казва се „Съблекални“ и в него се разиграват забавни скечове с постоянни герои, всичките с някакъв физически проблем. Актьорите до един са инвалиди. Кой с недоразвита ръка, кой с по-къс крак, кой на инвалидна количка или пък със синдром на Даун. Сюжетите са изградени на принципа на ситуационната комедия, затова и всеки от „недъзите“ на актьорите е повод за някакво недоразумение или откровен смях. В един от епизодите например мъжът с недоразвитата ръка не можеше добре да прегърне една секси дама (в ролята беше известна френска актриса), та пръстите му все опипваха неподходящите места по тялото ѝ. Хуморът е така добре изигран и актьорите толкова професионално играят, че като зрител нито за миг не изпитваш никакъв съчувствен възторг от типа „о, горките, я как хубавинко се справят!“. Гледаш и се смееш заедно с тях, защото те така гледат на себе си. И защото никой в обкръжението ти не ги приема нито за инкарнация на някакво божие равноправие, нито за група наказани от съдбата, на които е прилично дистанционно да съчувстваш.

За нормално развитото и умно общество тези хора не трябва да се интегрират в него – те просто СА негова естествена част. Такава, каквато са майките с детски колички, възрастните хора, различните по цвят, ниските, високите, дебелите, слабите, християните, мюсюлманите и безверниците, богатите, бедните… За да стигнем до тази отдавна установена истина, ще трябва да извървим съзнателно и с постоянство ръбатия път на собствената си ограниченост. Пътят, започнал с лепенки по колите на самозабравилите се и продължаващ с макар и единственото засега у нас такси за неподвижни хора. И  който, надявам се, естествено ще продължи със самоорганизиращо се общество, готово да брани достойнството на всеки свой член. Защото то, достойнството, не е нито в краката и ръцете, нито в бастуна, инвалидната количка или синьото паркомясто. То е в душите и сърцата ни, където инвалидност няма.

Или ако има, то тя вече е напълно неспасяема.

Автор: Мария Касимова

Източник: ploshtadslaveikov.com




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: smilet
Категория: Изкуство
Прочетен: 54032
Постинги: 159
Коментари: 80
Гласове: 208
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930