Когато някой твърди, че нещо е неизменна истина, а после разбираш, че има един или повече случаи, в които не е така, той често ти отговаря със самодоволна усмивка “ това е изключението, което потвърждава правилото”. Да вярно е, че изключенията “потвърждават” правилото, но не в смисъла, в който думата “потвърждение” често се използва. Изключенията не потвърждават правилата, не показват, че правилата са верни. Изключенията тестват правилата и показват, че при определени условия те не важат. Познаваме, че една напитка е уиски по количеството алкохол в нея. Понеже изключенията тестват правилата, трябва да им обърнем внимание, особено ако става дума за необичайни и трудни за тестване твърдения.

   Поддръжниците на Първичната рана, описана от Нанси Верие, твърдят, че бебетата се привързват към майките си още преди да са родени и се травмират, ако бъдат разделени от биологичните си майки, осиновени или обгрижвани от други хора. Тази травма, според системата от вярвания за Първичната рана, е доживотна и причинява продължителна тъга и безпокойство и възпрепятства стабилността на всички социални взаимоотношения.

Не са ли вече остановени изключения от това така наречено правило? Да, случва се хората да твърдят, че не се чувстват по този начин въпреки семейната си история, но като цяло тези, които не приемат, че съществува първична рана, просто си живеят живота и не си губят времето да я коментират. Освен това, когато хората изразяват мнението си, че това е вярно или че е глупост, рядко имаме сведения какво се е случвало в живота на осиновения човек или за мислите на биологичните родители или на осиновителите ( трябва всъщност да подчертая само на майките, защото върху това е съсредоточена теорията за първичната рана, но хайде да имаме предвид, че съществуват и бащи все пак.)

  Необичаен случай във Франция е изключение, което наистина тества правилото. В този случай има сведения какво и кога е станало, както и информация и от биологичните родители, и от осиновителите. Историята е следната: Преди около 20 години женските бебета на Софи Серано и друга майка, която желае да остане анонимна, били разменени и всяко било при майката на другото. И двете бебета имали жълтеница и били подложени на светлинна терапия, но поради липсата на легълца, и двете бебета били поставени в едно легълце. И двете бебета били с гривнички с номерца, но едната гривничка случайно паднала и сестрите по погрешка разменили бебетата между двете майки, които били осемнайсетгодишни. Госпожа Серано забелязала, че бебето, което й дали било по-окосмено, отколкото помнела, че било, но сестрата й обяснила, че е така заради фототерапията, другата майка попитала защо нейното бебе имало по-малко косми и систрата също й казала, че е от фототерапията.
   
   Докато растяло бебето на госпожа Серано, което тя кръстила Манон, мъжа й се осъмнил в бащинството си, понеже кожата на Манон била по- тъмна, а косата по-къдрава. Когато Манон навършила десет, бащата си тръгнал и искал тест за бащинство, защото не искал да плаща детски за дете, което не е негово. За изненада и на двамата тестовете показали, че Манон няма кръвна връзка нито с бащата, нито с майката, госпжа Серано си спомнила за въпроса, който задала на сестрата за окосмяването на бебето, и поискала разследване, което най-накрая установило, че “истинските” родители на Манон живеят наблизо със своята дъщеря, която естествено била биологичното дете на госпожа Серано и нейния бивш партньор.
   
   Сега, разбира се, идва частта свързана с първичната рана. Двете семейства се срещнали и се опитали да се опознаят. Манон казва: “Когато ги срещнах, забелязах колко много приличам на тях… Но те бяха напълно непознати за мен и не знаех как да се държа.” Статията на Таймс продължава така: "Семействата се видели няколко пъти, през които Манон разбирала все повече за своя креолски произход. Но родителите и децата не могли да намерят общ език и накрая спрели да се срещат. След като разговаряли и двете семейства предпочели да задържат детето, което са отгледали, а не да го разменят с биологичното. Госпожа Серано казва “ Моята биологична дъщеря изглеждаше като мен, но внезапно осъзнах, че съм родила човек, когото не познавам и вече не бях майката на това дете.” И продължава “Не кръвта прави семейството, а това, което изграждаме помежду си, думите, които си казваме един на друг. И аз имах много силна връзка с небиологичната си дъщеря.” Думите на малките момичета не са записани в статията, но е малко вероятно родителите да са достигнали до тези решения без съгласието на двадесет годишните си дъщери. Манон казва “Историята на моето раждане ме е направила по-силна.”

   Това е изключително странен случай, който определено тества първичната рана. Разполагаме с отговорите на хора, които били едновременно биологични родители и осиновители. И това, което виждаме е че връзката, изградена чрез осиновяване е много по-силна от тази основана на раждане е генетика. Но нито този аргумент, нито другите аргументи срещу първичната рана не означават, че всички осиновени се чувстват щастливи в своите семейства и в живота. Те означават, че където има нещастие, причината за него не трябва да се търси в раздялата на бебето от биологичната майка, а на други места. (Между другото и двете майки съдят клиниката за много евра.)

 Автор:  Професор Джийн Мерсер