Постинг
20.07.2016 22:26 -
Оскар Уайлд за Христос из "De Profundis"
Аз виждам една много по-близка и непосредствена връзка между живота на Христос и истинския живот на твореца и извличам наслада от мисълта, че дълго преди Мъката да завладее дните ми и да ме завърже за колието си, аз бях писал в “Душата на човека”, че този, който води Христов живот, трябва да бъде напълно и изцяло себе си. Бях взел пример не само от овчаря на хълма и затворника в своята килия, но също и художника, за когото светът е грандиозно шествие, и поета, за когото светът е песен. Помня как веднъж казах на Андре Жид в едно парижко кафене, че почти никак не се интересувам от метафизика и съвсем никак от морал, но няма нещо, казано от Платон или Исус, което не може да бъде непосредствено прехвърлено в сферата на Изкуството, намирайки пълна реализация.Обобщение, което бе толкова дълбоко, колкото бе и оригинално.
В Христос можем да намерим този съвършен съюз между личността и съвършенството, който очертава истинската разлика между класическото и романтичното изкуствои прави Христос истинският предвестник на романтизма в живота. В основата си неговият характер е характерът на един творец с неговото бурнои огнено въображение.той е осъществил в цялата сфера отчовешки взаимоотношения тази творческа симпатия, която в сферата на Изкуството е единствената тайна на сътворението. Той разбира проказата на прокажения, мрака на слепия, свирепото нещастие на тези, които живеят за удоволствие, странната бедност на богатите. Сега разбираш, нали, как в момент, когато страдах, ти ми написа: “Когато не си на твоя пиедестал не си интересен.Следващият път, когато се разболееш, ще си тръгна веднага.”, ти беше толкова далече от истинския темперамент на артиста, колкото от това, което Матю Арнолд нарича “тайната на Исус”. И двете щяха да те научат, че това, което се случва на друг, се случва и на теб и ако искаш надпис, който да четеш призори и през нощта, за удоволствие или за болка, напиши на стената на къщата си с букви, които слънцето да позлатява и луната посребрява:“ Каквото се случва на друг, се случва и на теб.” и ако някой те попита какво означава този надпис, отговори му:“Означава сърцето на Бог Исус и мозъка на Шекспир”.
Мястото на Христос наистина е при поетите.цялото му разбиране за човечеството идва от въображението и само то може да му вдъхне живот. Каквото Бог е за пантеиста, човекът е за Исус. Той е първият, който вижда всички раси като едно цяло. Преди неговото време е имало богове и хора. Той единствен вижда, че на хълмовете на живота има един Бог и един Човек и чувствайки чрез мистицизма и страданието, че той е въплъщение както на Бог, така и на Човек, той се нарича син на единия или син на другия в зависимост от настроението си. Повече от всеки друг в историята на света, той събужда в нас тази жажда за необикновеното, която романтиката утолява.
За мен все още има нещо невероятно в идеята един млад галилейското селянин да си въобрази, че може да понесе на раменете си бремето на целия свят; всичко, което вече е било сторено и изстрадано и всичко, което е предстояло да бъде сторено и изстрадано; греховете на Нерон, на Цезар Борджия, на Александъp VI и на онзи, който е бил император на Рим и Жрец на слънцето; страданията на тези, чието име е Легион и които обитават гробниците, потиснати народи, деца, работещи във фабрики, крадци, затворници, изгнаници, тези, които са неми роби и тези, чието мълчание чува единствено Господ; и не само да си въобрази тези неща, но и да ги постигне, така че в сегашния момент всички, които влизат в контакт с неговата личност, дори да не се кланят пред неговия олтар и да коленичат пред неговия свещеник, да остановят, че им е отнета грозотаъа на техните грехове и им е разкрита красотата на тяхната мъка.
За него казах, че е редом до поетите. Това е вярно. Шели и Софокъл са в неговата компания. Но и целият му живот е една прекрасна поема. За жалост и за ужас няма нито една гръцка трагедия, коаято да се доближава до него. Абсолютната непорочност на героите въздига историята до висините на романтичното изкуство, от което заради своята жестокост са изключени страданията на “Тива и рода на Пелопс” и показва колко е грешал Аристотел, когато в трактата си за драмата е казал ,че ще бъде невъзможно да се понесе зрелището на невинен човек, разкъсван от болка; нито при Есхил или Данте, тези сурови господари на нежността, нито при Шекспир, най- непорочно човечния от всички велики творци, нито в келтските митове и легенди, където красотата на света е показана през мъгла от сълзи и живота на човек не струва повече от живота на едно цвете, има нещо, което може да се сравнява по простотата на патоса, слята с величието на трагичния ефект, с последното действие на страстите Христови.
Скромната вечеря с неговите приятели, един от които го е продал; агонията в тихата, окъпана в лунна светлина маслинова градина; лъжливият приятел, който го предава с целувка; приятелят, който все още вярва в него и върху когото като върху скала Христос се е надявал да построи убежище за човечеството, отричаш се от него докато крясъкът на птица възвестява зората; неговата абсолютна самота, неговото смирение, примирението му с всичко; и заедно с това такива невероятни сцени като правоверният жрец, съдиращ одеждата си от гняв, магистратът, заповядваш да му донесат вода с надеждата да измие от себе си петното от невинна кръв, което ще го превърне в кървавочервена фигура в историята; церемонията по коронясването на Мъката, едно от най-прекрасните неща, случвали се някога, разпъването на кръст на Невинния пред очите на майка му и пред очите на апостола, когото той е обичал; войниците, хвърлящи зарове за неговите дрехи; ужасната смърт, с която той дава на света неговия най-вечен символ; погребването му в гробницата на богаташа, тялото му обвито в египетски лен със скъпи подправки и парфюми, сякаш е бил кралски син-когато човек разсъждава върху всички тези неща от гледна точка на изкуството, той не може да не изпита благодарност за това, че най-висшия пост в църквата е възстановка на тази трагедия без проливане на кръв, дори митично представяне чрез диалог, костюми и жестове на страстите Христови, а фактът, че гръцкият хор, загубен в изкуството, възкръсва в прислужника, отвръщащ на свещеника по време на литургия, ме изпълва с радост и страхопочитание.
Така пълно могат да бъдат слети Мъката и Красотата в своето значение и проява, че целият живот на Христос да бъде една идилия, въпреки, че свършва със съдирането на завесата на храма, мрак, покриващ лицето на земята, и камъкът запушващ входа към гробницата. Човек винаги мисли за Христос като за младоженец със своите приятели (както самият той се описва на едно място) или като за овчар, прекосяващ равнина с овцете си в търсене на зелена ливада и студено поточе, или като певец, опитващ се чрез песен да издигне стените на Божия град, или като любовник, за чиято любов светът е твърде малък.
Чудесата му ми се струват толкова изящни, колкото настъпването на пролетта и също толкова естествени. Не виждам трудност в това да повярвам, че неговата личност е била толкова обаятелна, че самото му присъствие е можело да успокои душа в агония и тези, които са докосвали одеждите или ръцете му, са забравяли болката си; или докато е вървял по пътя на живота, хора, които не са познавали житейските мистерии, чрез него са ги виждали ясно за пръв път, а други, които са били глухи за всеки друг глас, освен за гласа на Удоволствието, за пръв път са чували гласа на Любовта, който им е звучал “красив като флейта на Аполон”; или че злите страсти са се разбягвали пред него и мъже, чиито живот е бил скучен и безсмислен са се надигали от гробовете си, когато той ги е викал; или как, когато той е започнал да говори от върха на хълма, тълпата е забравила своя глад, жажда и всички останали житейски грижи, или как грубата сиромашка храна се струвала изискана на приятелите му, които са седели с него на масата, а водата е имала вкус на хубаво вино и цялата къща се изпълвала с аромата и сладостта на нар.
Ренан в своята “Vie de Jesus”(това изящно пето евангелие, което човек може да нарече евангелие на св. Тома), казва, че най-голямото постижение на Христос е това, че е направил себе си толкова обичан след смъртта си, колкото докато е бил жив. И без съмнение мястото му е сред поетите, то той е и най-визшият сред всички любовници. Христос е осъзнал, че любовта е онази изгубена тайна, която са търсели мъдреците и че само чрез любов човек може да се доближи както до сърцето на прокажен, така и до нозете на Господ.
Но най-важното от всичко е, че Христос е най-големият индивидуалист. Смиреността, като артистичното приемане на всички преживявания, е просто една форма на проява. Христос винаги търси душата на човек. Нарича я “Царство небесно” и я намира във всеки. Сравнява я с малки неща, с малко семе, с шепа мая, с перла. Това е така, защото човек реализира душата си само като я пречиства от всички чужди страсти, всичката придобита култура и всичките външни владения, независимо дали са зли или добри.
Аз издържах на всичко, което ми се случи благодарение на воля, упоритост и упорство, докато не ми остана нищо друго на света освен Сирил. Изгубих името си, положението си, щастието си, свободата си, богатството си. Бях затворник и просяк. Но ми бе останало едно красиво нещо, моят син. И изведнъж законът ми го отне. Това бе един толкова ужасяващ удар, че в безизходицата си и отчаянието си аз паднах на колене, наведох глава, заплаках и казах:“ Тялото на едно дете е тялото на Господ. Аз не съм достоен за нито едно от двете.” Този момент сякаш ме спаси. Тогава осъзнах, че единственото нещо, което мога да направя, бе да приема всичко. Оттогава, колкото и странно да ти звучи, съм по-щастлив.
Разбира се, аз бях достигнал самата същност на своята душа. В много случаи аз съм бил неин враг, но въпреки това, тя ме чакаше като приятел. Когато човек влезе в контакт с душата си, той става невинен като дете, а Христос е казал, че човек трябва да се стреми да бъде именно такъв-невинен като дете. Мисълта колко малко хора “притежават душите си”, преди да умрат е много тъжна. Емерсън казва: “Нищо не е по-рядко при един човек, отколкото действие, което е негово.”. Това е съвсем вярно. Повечето хора са други хора. Техните мисли са мненията на други хора, техният живот е една имитация, а страстите им- цитати. Христос не е бил просто най-големият индивидуалист, той е първият такъв в историята.
Много хора се опитвали да го опишат като един обикновен филантроп, като отвратителните филантропи на деветнадесети век, или да го сложат редом с алтуристите, заедно с неуките и сантименталните. Но той не е бил нито едното, нито другото.
Разбира се, Христос е изпитвал съчувствие към бедните, към тези, които лежат в затвори, към скромнните, към нещастните; но в сърцето му е имало много повече съчувствие към богатите, към разгулните хедонисти, към тези, които губят свободата си, ставайки роби на материалното, към тези, които носят меки дрехи и живеят в палати. За него богатствата и удоволствията са по-големи трагедии, отколкото бедността и мъката. А що се отнася до алтуризма, кой знае по-добре от него, че призванието, а не волята, определя съдбата на човека и че никой не може да бере грозде от тръни или смокини от бодли? Неговото верую не е да живееш за другите като единствена, ясно определена цел. Това не е дори основата на неговото верую. Когато е казал “Прости на враговете си”, тази прошка е била не за доброто на враговете, а за твое добро и защото Любовта е по-красива от Омразата. Когато Христос помолил младия мъж, когото,щом зърнал, мигом обикнал, да продаде всичко, което има, и да даде парите на бедните, той не е мислел за състоянието на бедните, а за душата на този млад мъж, прекрасната душа, която богатството омърсява.
В своето виждане за живота Христос прилича на твореца, който знае, че по неизбежния закон на самоусъвършенстването поетът трябва да пее, скулпторът да мисли в бронз, художникът да прави света огледало на своите настроения, точно както глогът трябва да цъфти напролет, царевицата да става златна, когато дойде време за жътва, а луната в странстванията си да се променя от щит на сърп и от сърп на щит. Но въпреки, че Христос не е казал на хората “Живейте за другите”, той ни е научил, че няма никаква разлика между живота на другите и нашия живот. По този начин той е дарил хората с гранична, титанична индивидуалност. От неговото идване историята на всеки отделен човек е историята на целия свят.
В Христос можем да намерим този съвършен съюз между личността и съвършенството, който очертава истинската разлика между класическото и романтичното изкуствои прави Христос истинският предвестник на романтизма в живота. В основата си неговият характер е характерът на един творец с неговото бурнои огнено въображение.той е осъществил в цялата сфера отчовешки взаимоотношения тази творческа симпатия, която в сферата на Изкуството е единствената тайна на сътворението. Той разбира проказата на прокажения, мрака на слепия, свирепото нещастие на тези, които живеят за удоволствие, странната бедност на богатите. Сега разбираш, нали, как в момент, когато страдах, ти ми написа: “Когато не си на твоя пиедестал не си интересен.Следващият път, когато се разболееш, ще си тръгна веднага.”, ти беше толкова далече от истинския темперамент на артиста, колкото от това, което Матю Арнолд нарича “тайната на Исус”. И двете щяха да те научат, че това, което се случва на друг, се случва и на теб и ако искаш надпис, който да четеш призори и през нощта, за удоволствие или за болка, напиши на стената на къщата си с букви, които слънцето да позлатява и луната посребрява:“ Каквото се случва на друг, се случва и на теб.” и ако някой те попита какво означава този надпис, отговори му:“Означава сърцето на Бог Исус и мозъка на Шекспир”.
Мястото на Христос наистина е при поетите.цялото му разбиране за човечеството идва от въображението и само то може да му вдъхне живот. Каквото Бог е за пантеиста, човекът е за Исус. Той е първият, който вижда всички раси като едно цяло. Преди неговото време е имало богове и хора. Той единствен вижда, че на хълмовете на живота има един Бог и един Човек и чувствайки чрез мистицизма и страданието, че той е въплъщение както на Бог, така и на Човек, той се нарича син на единия или син на другия в зависимост от настроението си. Повече от всеки друг в историята на света, той събужда в нас тази жажда за необикновеното, която романтиката утолява.
За мен все още има нещо невероятно в идеята един млад галилейското селянин да си въобрази, че може да понесе на раменете си бремето на целия свят; всичко, което вече е било сторено и изстрадано и всичко, което е предстояло да бъде сторено и изстрадано; греховете на Нерон, на Цезар Борджия, на Александъp VI и на онзи, който е бил император на Рим и Жрец на слънцето; страданията на тези, чието име е Легион и които обитават гробниците, потиснати народи, деца, работещи във фабрики, крадци, затворници, изгнаници, тези, които са неми роби и тези, чието мълчание чува единствено Господ; и не само да си въобрази тези неща, но и да ги постигне, така че в сегашния момент всички, които влизат в контакт с неговата личност, дори да не се кланят пред неговия олтар и да коленичат пред неговия свещеник, да остановят, че им е отнета грозотаъа на техните грехове и им е разкрита красотата на тяхната мъка.
За него казах, че е редом до поетите. Това е вярно. Шели и Софокъл са в неговата компания. Но и целият му живот е една прекрасна поема. За жалост и за ужас няма нито една гръцка трагедия, коаято да се доближава до него. Абсолютната непорочност на героите въздига историята до висините на романтичното изкуство, от което заради своята жестокост са изключени страданията на “Тива и рода на Пелопс” и показва колко е грешал Аристотел, когато в трактата си за драмата е казал ,че ще бъде невъзможно да се понесе зрелището на невинен човек, разкъсван от болка; нито при Есхил или Данте, тези сурови господари на нежността, нито при Шекспир, най- непорочно човечния от всички велики творци, нито в келтските митове и легенди, където красотата на света е показана през мъгла от сълзи и живота на човек не струва повече от живота на едно цвете, има нещо, което може да се сравнява по простотата на патоса, слята с величието на трагичния ефект, с последното действие на страстите Христови.
Скромната вечеря с неговите приятели, един от които го е продал; агонията в тихата, окъпана в лунна светлина маслинова градина; лъжливият приятел, който го предава с целувка; приятелят, който все още вярва в него и върху когото като върху скала Христос се е надявал да построи убежище за човечеството, отричаш се от него докато крясъкът на птица възвестява зората; неговата абсолютна самота, неговото смирение, примирението му с всичко; и заедно с това такива невероятни сцени като правоверният жрец, съдиращ одеждата си от гняв, магистратът, заповядваш да му донесат вода с надеждата да измие от себе си петното от невинна кръв, което ще го превърне в кървавочервена фигура в историята; церемонията по коронясването на Мъката, едно от най-прекрасните неща, случвали се някога, разпъването на кръст на Невинния пред очите на майка му и пред очите на апостола, когото той е обичал; войниците, хвърлящи зарове за неговите дрехи; ужасната смърт, с която той дава на света неговия най-вечен символ; погребването му в гробницата на богаташа, тялото му обвито в египетски лен със скъпи подправки и парфюми, сякаш е бил кралски син-когато човек разсъждава върху всички тези неща от гледна точка на изкуството, той не може да не изпита благодарност за това, че най-висшия пост в църквата е възстановка на тази трагедия без проливане на кръв, дори митично представяне чрез диалог, костюми и жестове на страстите Христови, а фактът, че гръцкият хор, загубен в изкуството, възкръсва в прислужника, отвръщащ на свещеника по време на литургия, ме изпълва с радост и страхопочитание.
Така пълно могат да бъдат слети Мъката и Красотата в своето значение и проява, че целият живот на Христос да бъде една идилия, въпреки, че свършва със съдирането на завесата на храма, мрак, покриващ лицето на земята, и камъкът запушващ входа към гробницата. Човек винаги мисли за Христос като за младоженец със своите приятели (както самият той се описва на едно място) или като за овчар, прекосяващ равнина с овцете си в търсене на зелена ливада и студено поточе, или като певец, опитващ се чрез песен да издигне стените на Божия град, или като любовник, за чиято любов светът е твърде малък.
Чудесата му ми се струват толкова изящни, колкото настъпването на пролетта и също толкова естествени. Не виждам трудност в това да повярвам, че неговата личност е била толкова обаятелна, че самото му присъствие е можело да успокои душа в агония и тези, които са докосвали одеждите или ръцете му, са забравяли болката си; или докато е вървял по пътя на живота, хора, които не са познавали житейските мистерии, чрез него са ги виждали ясно за пръв път, а други, които са били глухи за всеки друг глас, освен за гласа на Удоволствието, за пръв път са чували гласа на Любовта, който им е звучал “красив като флейта на Аполон”; или че злите страсти са се разбягвали пред него и мъже, чиито живот е бил скучен и безсмислен са се надигали от гробовете си, когато той ги е викал; или как, когато той е започнал да говори от върха на хълма, тълпата е забравила своя глад, жажда и всички останали житейски грижи, или как грубата сиромашка храна се струвала изискана на приятелите му, които са седели с него на масата, а водата е имала вкус на хубаво вино и цялата къща се изпълвала с аромата и сладостта на нар.
Ренан в своята “Vie de Jesus”(това изящно пето евангелие, което човек може да нарече евангелие на св. Тома), казва, че най-голямото постижение на Христос е това, че е направил себе си толкова обичан след смъртта си, колкото докато е бил жив. И без съмнение мястото му е сред поетите, то той е и най-визшият сред всички любовници. Христос е осъзнал, че любовта е онази изгубена тайна, която са търсели мъдреците и че само чрез любов човек може да се доближи както до сърцето на прокажен, така и до нозете на Господ.
Но най-важното от всичко е, че Христос е най-големият индивидуалист. Смиреността, като артистичното приемане на всички преживявания, е просто една форма на проява. Христос винаги търси душата на човек. Нарича я “Царство небесно” и я намира във всеки. Сравнява я с малки неща, с малко семе, с шепа мая, с перла. Това е така, защото човек реализира душата си само като я пречиства от всички чужди страсти, всичката придобита култура и всичките външни владения, независимо дали са зли или добри.
Аз издържах на всичко, което ми се случи благодарение на воля, упоритост и упорство, докато не ми остана нищо друго на света освен Сирил. Изгубих името си, положението си, щастието си, свободата си, богатството си. Бях затворник и просяк. Но ми бе останало едно красиво нещо, моят син. И изведнъж законът ми го отне. Това бе един толкова ужасяващ удар, че в безизходицата си и отчаянието си аз паднах на колене, наведох глава, заплаках и казах:“ Тялото на едно дете е тялото на Господ. Аз не съм достоен за нито едно от двете.” Този момент сякаш ме спаси. Тогава осъзнах, че единственото нещо, което мога да направя, бе да приема всичко. Оттогава, колкото и странно да ти звучи, съм по-щастлив.
Разбира се, аз бях достигнал самата същност на своята душа. В много случаи аз съм бил неин враг, но въпреки това, тя ме чакаше като приятел. Когато човек влезе в контакт с душата си, той става невинен като дете, а Христос е казал, че човек трябва да се стреми да бъде именно такъв-невинен като дете. Мисълта колко малко хора “притежават душите си”, преди да умрат е много тъжна. Емерсън казва: “Нищо не е по-рядко при един човек, отколкото действие, което е негово.”. Това е съвсем вярно. Повечето хора са други хора. Техните мисли са мненията на други хора, техният живот е една имитация, а страстите им- цитати. Христос не е бил просто най-големият индивидуалист, той е първият такъв в историята.
Много хора се опитвали да го опишат като един обикновен филантроп, като отвратителните филантропи на деветнадесети век, или да го сложат редом с алтуристите, заедно с неуките и сантименталните. Но той не е бил нито едното, нито другото.
Разбира се, Христос е изпитвал съчувствие към бедните, към тези, които лежат в затвори, към скромнните, към нещастните; но в сърцето му е имало много повече съчувствие към богатите, към разгулните хедонисти, към тези, които губят свободата си, ставайки роби на материалното, към тези, които носят меки дрехи и живеят в палати. За него богатствата и удоволствията са по-големи трагедии, отколкото бедността и мъката. А що се отнася до алтуризма, кой знае по-добре от него, че призванието, а не волята, определя съдбата на човека и че никой не може да бере грозде от тръни или смокини от бодли? Неговото верую не е да живееш за другите като единствена, ясно определена цел. Това не е дори основата на неговото верую. Когато е казал “Прости на враговете си”, тази прошка е била не за доброто на враговете, а за твое добро и защото Любовта е по-красива от Омразата. Когато Христос помолил младия мъж, когото,щом зърнал, мигом обикнал, да продаде всичко, което има, и да даде парите на бедните, той не е мислел за състоянието на бедните, а за душата на този млад мъж, прекрасната душа, която богатството омърсява.
В своето виждане за живота Христос прилича на твореца, който знае, че по неизбежния закон на самоусъвършенстването поетът трябва да пее, скулпторът да мисли в бронз, художникът да прави света огледало на своите настроения, точно както глогът трябва да цъфти напролет, царевицата да става златна, когато дойде време за жътва, а луната в странстванията си да се променя от щит на сърп и от сърп на щит. Но въпреки, че Христос не е казал на хората “Живейте за другите”, той ни е научил, че няма никаква разлика между живота на другите и нашия живот. По този начин той е дарил хората с гранична, титанична индивидуалност. От неговото идване историята на всеки отделен човек е историята на целия свят.
Няма коментари
