Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.03.2020 21:18 - Стихчета
Автор: smilet Категория: Изкуство   
Прочетен: 148 Коментари: 0 Гласове:
1



 Стихчета

 Самсон бях, Хрuсmос оmряза мu косаmа, Но расmаm косите ми, расmam И щом nораснаm, Ще nлаче храма на сmраха И на войнаma, В nламъцume ще uзчезне u Разnяmuemо-робскu сuмвол сmрашен. Езuческаma сuла аз ще върна На хрuстuянuна, на слабuя. Съюзеme горноmо със gолноmo, Вехmоmo със ново И ще сmане Знакъm Соломонов, И ще бъgе цяло Божuеmо Слово. Пий оm gвеmе чашu, Ако пuеш оm еgна ще се оmровuш. Езuческаmа сuла аз ще върна На хрuсmuянuна, на слабuя. Във вас съм u вu nрuзовавам, Самсон бях, Хрuсmос оmряза мu косаmа. 11 minutes ago

За обижданите и унижаваните

Аз съм тук, няма да се покоря, юмруците ти като круша няма да търпя, аз чувствах, че ме смазваш, щом обърнех другата страна, няма да мълча, а ще отмъстя, със стил и със финес, с ножа към прогрес, а не с веригите на месия декадент. По-лесно е небето да подпреш, вместо със съвестта си да се разбереш. Аз съм тука на въжето между себе си и Свръх човека, ни заплахите за ада, нито мойта "грешност" ще ме спрат,нито теоложката ми кръв. Аз съм тук, като скалата твърда ще се отдалеча от всяко грешно милосърдие. Да бъда или да не бъда? Ясно е, ще бъда! Странник Огънят се преобърна на вода и изтече през очите му като сълзи, той тичаше отчаяно да прегърне някое дърво, но пред него падаше цялата гора, реалността беше безкрайна равнина, без ни една планина, ни една пещера, искаше да избяга, но нямаше скривалища. Демон Всеки страдащ става жертва на този езичник, тропи почитащ, дори на смъртта на своите близки той се присмива, весело се усмихва и се облизва "Чудесна картинка!". Грозен демон, във всеки творец ти се криеш, но май че от страх той не зове твоето име, сигурно си някоя муза проклета или някое смешно- печално настроение след много ракия. Да знам, че си демон! Смей се по-силно! Смей се на всички, най-вече на мене, но не предизвиквай лоши събития. Писател без история, певец без песен Писател без история, певец без песен, нищо не се случва, светът не е интересен, фантазиите са призраци гнили, замръзнали в действие от недоиграна пиеса, вътрешното ми спокойствие е страшно и зловещо, аз съм вакуумът, презреният, но без мене нямаше да съществува материята. Ти помниш ли Батак Ти помниш ли Батак, Помниш ли клането братско,

Помак заколи брат Със сърце хрицстиянско ти помниш ли батак, Помниш ли клането братско Не не помниш ти батак, За всичко са виновни лошите османци, Че брат заколи брат, Не казваме мълчиме, срам ни е, Че българин е звяр По голям и от османец. Да знам, че заболя, Но истина това е. Защо станало е в храм, А не във друга сграда? Поробителят е дал Да се молим под земята. Ти помниш ли Батак, Помниш ли клането братско, Помни таз истина, Проявявай толерантност, Защото тъй е писано В бележка на една страница, Защото тъй е писано Във записките по въстанията, Защото тъй е писано С болка от Захарий Стоянов. Помни добре клане баташко И колко кръв проляха твойте братя, Кръв проляха за християнството, За нефанатичната си вяра. Недей, не питай ме, родино близка Виж в облаците на яворов не си преписала само си копирали изразни средства идеята е твоя Недей, не питай ме, родино близка, защо се те от теб отрекоха, защо замръзна любовта към тебе, защо байрякът се не вее. Недей, не питай ме, не искам да гледам как вампирите безмилостно изпиват кръвта ти и народната надежда. Но кажи ми, мамо, разкажи ми за момците славни, за велики битки, кажи как нашто знаме те са крили. Ох, колко са били наивни! Взеха нашто знаме, но не чужди го скверниха, а самите ние. Формални родители Формалнu роgиmелu

Беше лu няkаkъв глуnав uguоm,

Беше лu gушаmа му nълна със зло,

Баща u майkа сам го зарязаха,

Невuнно gеmенце защо го намразuха?

Беше лu mой с нещо вuновен,

С какво не заслужu mяхнаmа обuч,

Те го ранuха със самоmа gожuвоmна,

Необuчан и nразен mой броgu.

Баба u gяgо все го гласяха,

Все бе моgерен u в лъсkавu gрехu,

Но gрехuте обuч не бяха.

Голям бе умнuk u завършu фармацuя,

По kупонu се смееше все със nрuяmелu,

Но mе не знаеха, че uмаше рана гореща,

Рана на човеkа без gеmсmво.

Нukого нямаше, нямаше нukого,

Ранаmа взе gа kървu,

Той се наnuваше, gорu се gрогuраше,

Същносmmа му съвсем се размu.

Еguн gен, gрогuран в аnарmаменmа,

Игра сu със нuкой на русkа ролеmkа,

Неусеmно загубu оm себе си

И бум с nuсmолеmа.

Поглеgна mой kой е gо него,

Не чакаше свояmа майkа,

Сmара егоuсmkа, mя не gойgе.

Беше nрuяmел, не спеше

И го nазеше gа не сu nосегне.

Баща u майkа не бе nрегръщал,

Сmуgенuнаmа uм жuвоmа му оmровu,

Боже gай му семейсmво,

Да не е нещасmен самоmнuk  gо гроба.

писала си за Жоро, но не точно за него, ползвала си малко от Майце си, ти не го обиждаш на реторичните въпроси отговорът е не, той е добър невиннен, жертва.

Лястовичка Винаги летя на дълги разстояния, Енергия отпивам от плода на бъза, Храня се с живот и сякаш се преражда Ангелът във мене, който ме напътства, Дава ми надежда, вяра, твърдост И помага да се сбъднат светлите желания.

Moon Moon, moon, moon,

I howl like a wolf

You purify us moon

Purify  me moon.

Oh when you fade

We make more mistakes

We kill, we steal, we rape.

Please see   my  silver  bracelet

Lord, you are our savoir, the moon s Creator    

Give us the virtue we want to take,

Help us to resist the temptation

To kill, to steal, to rape

When it  descends  again.

В душата ми пролѣтни цвѣтя В душата ми пролѣтни цвѣтя Що е грѣхъ и що лъжа не знаятъ Тя все цѣлуваше ги и запяваше като минѣше край тѣхъ, А тѣ цъфтѣха, цъфтѣха, цъфтѣха.

Но душата ми разкоша на света На тоя блудстващъ свѣтъ съзря И кой да ги цѣлува вече нѣмаше, Тя забрави своитѣ цвѣтя, А тѣ цъфтѣха, цъфтѣха и увѣхнаха. Нощь Нощь Слънцето въ крѫгозора бавно се стопява, по златото отъ свѣтлина се плъзнаха злокобни сѣнки. По жаравата на заника пристѫпваше нощьта. Чувството за слабость, разпростряно надъ полята, морни отъ деня, вкусиха цвѣтята и приспани полека отпуснаха глава. И потъна всичко въ съня на тишината, отъ юга на морски вълни приливно се плисна бързо мрака, бе зловещо и дори звездитѣ ги издуха като свѣщи злия вѣтъръ.

Птица Станахъ съ изгрѣвъ на зорница

Чакамъ въ плътната трева

Нѣкаква красива, мълчалива

Сива птица долетя.

Ама тя е твърде тиха

За да пѣе пѣсеньта.

Но отгоре бѣше тишина,

А отдоле пѣсеньта.

Натъжихъ се, бѣше грѣшка,

орѣла искахъ да уловя,

А малката красива, мълчалива

Сива птица отлетя.

Юрганче На улицата прося въ бетоненъ тъменъ градъ и хора, що работятъ отъ изгрѣвъ чакъ до мракъ, даряватъ ме съ погледъ или съ нѣкой другъ петакъ, колкото да се заситя съ насѫщенъ хлѣбъ. Но идва вече зима, покрива всичко въ снѣгъ. Тя идва, азъ ще си отида като куче на студения площадъ. Лѣгамъ си да спя и чакамъ студове да ме сковатъ, но чудно нѣщо стана. Събуждамъ се на сутринта и гледамъ, оставено навѣрно отъ нѣкой непознатъ, пухкаво и нежно, обвило моя грѫбъ, юрганче! Да, юрганче! Юрганчето на любовьта.

Просто мечтатѣлъ Любя азъ изкуство тъй красиво, любя го съ сърдцето си щастливо. Жалко за свирецътъ - мой читатѣлъ. Нѣмамъ дарба на великъ поетъ, нѣмамъ дарба на писатѣлъ. Просто съмъ заклетъ мечтатѣлъ.

Кибритопродавачката и бѣлата лястовичка Нѣма я бѣлата птица, праздна е черната жица. Има ли още надежда въ поредната клечка кибритна? Морна душа се оглежда, съ праздна надежда остава, бѣлата птица я нѣма. Гарванътъ грачи- прегракналъ стражъ на нощьта безнадеждна. Грѣшна душица двулична! Страхъ! Надежда излишна! Пада нещастна въ молитва съ клечка последна кибритна.

Празнота Изгрѣвъ после залѣзъ, тамъ старецътъ умира, тукъ дете се ражда, а планетата не спира. Вѣтъръ, крѫгъ, пустиня и малка мравка въ нея, нощъ и день се сливатъ и душа пустѣе. Празднота, самота, суета, за какво ни е всичко това?

Защо Пепеляшке? Защо, Пепеляшке, защо? Ти бѣше тъй хубаво, скромно момиче и кѫщата свѣтѣше сутринъ и вечеръ, да, мръсно и дрипаво, но тѣ обичахъ. Но твоето слънце залѣзна у тебе. Тебъ съ злато накичена вѣчъ не обичамъ, зарѣза отъ глупость ти златната пепелъ, уби Пепеляшка безъ капчица мисъль. За мене ти вече си грозна принцеса. Защо, Пепеляшке, защо?

Самотното звънче и азъ Виж Самотник на Дебелянов Стояохъ на моста и гледахъ едно звънче на фона на красивия залѣзъ, бѣше завързано съ вѫжета за два прѫта отъ дветѣ страни на рѣката и когато ватърътъ го духнѣше отъ него се изстръгваше едно плахо, нежно и красиво" дзънъ" и после всичко потъваше въ тишина, то висѣше сѣкашъ насрѣдъ нищото. Бе захвърлено тамъ, защото циганитѣ, които събираха звънчета, подреждаха ги по опредѣленъ начинъ, така че да се получи красива и хармонична мелодия и после излизаха на улицата да ги удрятъ и печелятъ пари, бѣха установили, че то не звучи като другитѣ, то бе различно, затова го зарѣзаха да виси надъ рѣката просто така - само. Самотенъ звънъ въ пустошта-звънъ забравенъ, пронизванъ съ думи и отъ самота разяжданъ, азъ видѣхъ възрадванъ колко си безславенъ въ мига, когато рухна всичко що изграждахъ. Попадна ли пакъ нявга въ крепостната пепелъ на своя блянъ и смажатъ ли честьта ми, отново, братче мое, за тебъ ще се досѣтя, въ твойтѣ сълзи свойтѣ азъ познавамъ.

Мелодия дай ми Мелодия дай ми, весела и жива, да влиза въ моята душа, щомъ на слънцето съзра ликѫтъ, съсъ своята хармония въ мене да се влива, да ми дава сила да вървя по моя пѫтъ. Мелодия дай ми да сиѣе въ небето, катъ звездица свѣтла да ме води и напѫтства прѣзъ мрака на битието, да имамъ мисли чисти и свободни. Мелодия дай на мойтѣ стѫпки къмъ безкрая и Любовь и Страсть да пламне въ менъ, за да има смисълъ отъ следитѣ, що чертая по листа на днескашния день.

Кибритени клечки Стоя предъ гроба на дѣдо, а задъ него въ една бѣла картина, далечна, мъглява стои едно малко момиченце и се усмихва на дѣдо и тѣ пеятъ" Една кибритена клечица, две кибритени клечици..." Азъ стоя и имъ се наслаждавамъ какъ се радватъ и се смеятъ и следъ момиченцето малко пакъ запявамъ: Една кибритена клечица, две кибритени клечици..., пламватъ и изгарятъ. Паметникъ

Листата литватъ разпилени, Преливатъ въ менъ сълзи, Рѣка далечна ромоли, Далечна, а наблизо е до мене, Листа на днитѣ пропилени, Сълзи дълбоки на оттеглилъ се въ планини пленникъ, рѣката на живота край мене се лѣе, азъ наблюдавамъ отстрани съ безчувственъ като камъкъ ликъ, защото съмъ паметникъ, паметникъ, леденъ и хладенъ, не усѣтилъ ни болка ни сладость за чувства нечувствани гладенъ муденъ, опустѣлъ наблюдатѣлъ тъжно се плъзга и плавно рѣката далечна, ромоляща, рѣката на живота, за кйто съмъ жаденъ и съ ромонъ ми спомня печаленъ че билъ съмъ човѣкъ, а сега съмъ отъ камъкъ.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: smilet
Категория: Изкуство
Прочетен: 99134
Постинги: 178
Коментари: 88
Гласове: 278
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930