С меч разсичаш нашта реч на две неравни половини, сока на безумието да извлечеш от дълбоки рани  сърцевинни.   Ще предаде себе си на теб, защото вече няма смисъл да седи в пустия мезонет с паяжините провиснали,   за да замръзне като водата и да порази със хладен блясък,  за да се плъзга като светлината вечно и навсякъде,   за да не бъде плач от пъкъла, потънал в сумрака на гара,  циганката иззад ъгъла  ти разказа своите кошмари.   Тя ще умре гневна и красива десет лъча преди изгрев, а ти, благословеният лъжец, ще си поетът ненадминат.